-‘•̬●’-Anime Lovers -‘•̬●’-

- We have a chance even at the bottom -
 
ИндексИндекс  PortalPortal  FriendsFriends  CalendarCalendar  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Kоледна приказка oneshot

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Death_Angel



Брой мнения : 26
Points : 40
Join date : 11.03.2011

ПисанеЗаглавие: Kоледна приказка oneshot   Съб Мар 19, 2011 7:14 pm

Беше люта зима.... Всичко наоколо беше покрито с белота. Малките балеринки падаха от небето, спускаха се надолу и образуваха постеля върху земята. Черни облаци лежаха на небесвода, а зловещият вятър блъскаше по прозорците. Тътнещият му звук ехтеше навсякъде, а черният дим, който излизаше от коминчетата на къщите се разнасяше по въздуха. Мирисът на зима и студ се носеше и заличаваше спомените за всичката красота, която беше оставила есента. Светлините озаряваха улиците, а украсата придаваше празнично настроение на града. Тази вечер беше най- светлият семеен празник от годината- Бъдни вечер. Семействата се събираха на трапезата, за да се видят и да се забавляват заедно. Тази вечер бе най- очаквана от децата, защото щяха да получат желаните подаръци от Дядо Коледа. Усмивки и радост щеше да има върху лицата им, защото бяха обичани от всички... На единственият прозорец, от който не се виждаше светлина седеше малко момиче и наблюдаваше как снежинките се носеха безгрижно по въздуха. Очите й бяха зачервени, а лицето й беше бяло, като платно. Никога не бе познала щастието, радостта и топлината на истинското семейство. Анабел- така се казваше тя. Косата й беше черна, като катран; очите й бяха най- чистият кристал, който можеше да се види, а душата й- по- невинно от нея нямаше на света. Красотата й надминаваше залеза, макар по тялото й да се виждаха едва забележими белези. Нейното семейство се състоеше само от нея и от баща й, който всяка вечер се връщаше пиян и я биеше до несвяс. Тази вечер нямаше да бъде по- различна от досегашните. Искаше да бъде, като тези малки снежинки- безгрижна и свободна... Лицето й се смрази, а сълзите, които бяха засъхнали по малките й бузки бликнаха от очите й. Силният трясък от входната врата се разнесе из къщата, разсичайки сърцето й на две. Оттекващите стъпки по стъпалата всяваха ужас в нея и я караха да трепери. Изведнъж вратата на стаята й се сгромоли на земята, а телцето й се свлече по стената. зениците й трепнеха от страх, а мъжът я гледаше, като прегладняло животно, на което са му отмъкнали плячката. Лицето му бе сбръчкано и остаряло, а огромното му грубо тяло можеше да изплаши и най- безстрашният човек. Той пристъпи напред и вдигна ръка нагоре. Засилия и я строполи върху малкото момиче. Силен вик излезе от вратата и се чуваше в цялата къща.
- Искаше да излизаш днес, така ли?- каза той с плътният си и тежък глас.
- исках само да си направя снежен човек, тате.- изхлипа Анабел, като горчивите сълзи не спираха да падата по пода. Всеки път, когато баща й виждаше, че плаче се разгневяваше още повече и обезумяваше. Изключение нямаше да направи и тази вечер... Отново вдигна голямата си ръка и същият вик излезе от гърлото на чернокосото момиче. Впиваше се в стените, а те стояха мълчаливо. Наблюдаваха болката и ударите, които Анабел понасяше. Баща й разкопча коженият си колан, издърпа го от гайките на дънките и го хвана от едната страна. Стисна го и заметна с всичка сила. Силното плющене откъсна малко парченце от пижамката й. Замахваше отново и отново, а писъците на момиченцето ставаха по- силни. Сълзите се ронеха от очите й, а мъжът продължаваше да удря. Нямаше милост към нея и режеше, като с нож сърцето й. От раните по тялото й излизаше кръв, стичаше се надолу и оцветяваше снежно бялата пижама. Ръцете й едва се държаха, а краката й трепереха. Анабел се строполи на земята, а коланът не спираше да лющи и разранява кожата й. Нямаше кой да й помогне и единственото, което можеше да направи бе да стои и да понася ударите. Винаги след побоя, който баща й нанасяше тя лежеше на пода и плачеше. Проклинаше живота си и се молеше за спасение.... Внезапно мъжът пусна коженият колан от ръката си, а той издрънча зловещо на земята.
- Изчезни...- извика яростно той, а малката му дъщеря го гледаше ужасена. Шокът я завладяваше и незнаеше какво да прави.
- Но, татко...- хлипаше тя. Гневният му поглед я прониза, наведе се и я хвана за горнището. Стисна с пръсти и рязко я вдигна, така че крачетата й висяха във въздуха. Вгледа се в разплаканите й сини очи, виждаше малките капки как се стичаха по бузите й и след това изгаряха кожата на ръката му. Прехапа устна и захвърли безсилното й телце. Анабел се удари мощно в стената и падна на дървеният под. Дишаше едва, а сърцето й препускаше, като диво. Не можеше да си поеме дъх и се задавяше. Повдигна глава и погледна баща си.
- Изчевай от къщата и никога не се връщай.- тръгна с бавни и зловещи крачки към нея, а тя вдигна ръка над главата си, защото очакваше още удари. Той се спря до Анабел, смръщи вежди и прибави.- Ясен ли съм!- и излезе от стаята. чернокосото момиче се помъчи да стане, но болката, която усещаше режеше всяка част от нея и се забиваше в главата й. Чуваха се тихи стонове, а тя започна да лази по земята. Пижамата й се търкаше в почервенелите рани, а кръвта не спираше да пада и оставяше дири. Когато стигна до входната врата се надигна и се подпря на нея. Завъртя дръжката и с подпиране излезе от къщата. До външната стена беше оставен дървен прът, тя го взе и тръгна по улицата, помагайки си с дървото. Подминаваше сградите, а студът смразяваше тялото й. Вятърът брулеше по красивото й лице, раните я унищожаваха. Болката, която изпитваше не можеше да се сравни, с която и да било друга по света. Телесните не боляха толкова, колкото вътрешните. Душата й се късаше, все едно беше тънка нишка от паяжина. Хората вървяха и се пазеха от нея, все едно беше чумава. Отвреме- навреме се чуваха обидни думи. " Пазете се"... " Дрипла, такава, не се приближавай до мен"... Виждаха окървавените й дрехи и не искаха да се мърсят, като й помогнат. Бяха безсърдечни и безмилостни към мъката на това малко момиченце... Не след дълго Анабел стигна до големият градски площад, спря се и погледна нагоре. Пред нея седеше с цялата си прелест украсената елха. Малките топчици блестяха в различни цветове; герляндите се смесваха с белите снежинки, а светлинките, които блешукаха озаряваха площада. Толкова красиво и приказно беше, но в тази приказка нямаше място за Анабел. Никога не бе почувствала майчината обич, защото майка й починала при разждането й; елха не беше красила домът й и дори подарък не бе получавала от баща си през всичките тези години. Беше получила от него само ненавист и омраза. Ръцете й посиняваха, но на лицето й имаше лека усмивка. За първи път виждаше такава прелест и радост изпълваше сърчицето й. Най- накрая беше свободна от робството на баща си и бе шастлива, макар и с рани по тялото си. Кървавите капки оцветяваха снегът и той се превръщаше в розов, но това нямаше значение, защото чернокосото момиче бе усетило коледният дух...
Покрай нея минаха мъж и жена, хванали за ръчичка малката си дъщеря. Момиченцето извърна глава настрани и зърна Анабел. Те се спряха, а то пусна ръцете на родителите си. Затича се към елхата и се спря зад чернокоската. Забеляза разкъсаната й пижамка и кръвта, която се сипеше, като порой от нея. Натъжи се, с мек и приятелски глас заговори.
- Как се казваш?- Анабел се вцепи и извъртя поглед назад. Пред нея стоеше усмихнато момичето, може би на нейната възраст, което си беше подало ръката напред.- Аз се казвам Мерибил....- усмихна се широко тя.- Приятно ми е.- очите им се срещнаха и русокосото момиче усещаше тъгата на Анабел.
- Каз....- заекна, защото родителите на Мерибил застанаха до дъщеря си.
- Кажи ни как се казваш, малка принцесо.- усмихна се бащата и прегърна детето си.
- Защо си сама в този студ?- запита пък майката, след като огледа дрехите й и лицето й бе посърнало. Анабел наведе глава надолу.
- Казвам се Анабел и татко ме изгони от вкъщи.- двамата родители се шокираха от думите й и не посмяха да питат нищо повече, защото от раздраните й и окървавени дрехи бяха разбрали какво точно се беше случило с нея.
- Щом няма къде да отидеш, тогава ела с нас у дома.- лека усмивка се бе появила върху него. Зениците на Анабел се разшириха, защото не бе очаквала точно това от тях. Беше сигурна, че ще я отпратят, както бяха направили всички досега.
- Татко!- Мерибил погледна баща си, а после и майка си.- Мамо!- усмихна се, защото виждаше състрадателните родители, които обичаше най- много от всичко на света. Беше радостна и усмихната, защото тази година щяха да бъдат четирима на тяхната трапеза. Веднага погледна безсилното момиче пред себе си и каза със звънливият си глас.
- Да, Анабел, ела с нас... Ще бъде прекрасна Коледа.
- Коледа?- запита зачудена Анабел. Никога не беше чувала тази дума.- Коледа?- повтори въпросът си и нещо вътре в нея я караше да се усмихне.- Коледа!- не можеше да повярва, че щеше да усети този празник.
- Да, Анабел.- русокосото момиче хвана ръката на Анабел и я задърпа радостна напред. Мъжът и жената се усмихнаха и тръгнаха след тях. Раните я пробождаха, но тя вече не ги усещаше, защото беше обичана от някого. Тичаше по снега, хваната за ръка от новата сиприятелка.
- Не тичайте толкова бързо, Мерибил.- скара се жената, но мъжът й я хвана под ръка и с усмивка на лицето каза.
- Остави ги, скъпа. И двете са щастливи.- и двамата се разсмяха... Изведнъж Анабел стъпи на хвърлена опаковка, плодхлъзна се и падна на снега. Тялото й се разтресе и раните й, които до преди малко не усещаше, започнаха отново да я режат с остриетата си. Очите й се насълзиха, а мъжът подаде ръка към нея.
- Хвана ме за ръката, Анабел.- очите й моментално се стрелнаха към порозовялото му от вятъра лице и виждаше на него загриженост и обич, която дотогава не беше получавала.
- Но, аз...- захлипа тя.- Аз не съм ваша дъщеря.- сълзите й се стичаха, а думите, които бе изрекла убиваха душата й.
- Грешиш, Анабел.- той я хвана за кръстчето й и я вдигна.- В очите на Мерибил, ти вече си нейната сестричка... Ти си част от нашето семейство и ако поискаш ще останеш в него завинаги.
- Ти си моята сестричка, която винаги съм искала.- плесна радостно с ръце русокосото момиче и отново я хвана за ръка. И четиримата тръгнаха към новият дом на Анабел. Когато влязоха пред нея се разкри гледката, която за в бъдеще щеше да вижда безброй пъти. Подаръците, които щеше да получи и любовта на родителите, която й липсваше. Колкото и да беше люта зимата, в душата на Анабел беше пролет и тя никога нямаше да си тръгне от нея. Беше получила най- желаният подарък от Дядо Коледа- семейство, което щеше да я обича и никога нямаше да я изостави.

Край....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Kоледна приказка oneshot
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
-‘•̬●’-Anime Lovers -‘•̬●’- :: Изкуство и умения :: Фен Фикшън-
Идете на: